Лили Йончева: Опитайте да направите всичко, което днес ви прави щастливи на 100 процента
Известната музикантка Лили Йончева, която беше част и от „Ку-ку бенд“, от години живее в Обединеното кралство - първо в Лондон, а сега в Северна Ирландия. Там има школа по ударни инструменти, която е подходяща за всички възрасти и нива.
Лили Йончева се е утвърдила като брилянтен преподавател по ударни инструменти с богат опит в провеждането на висококачествени уроци както за индивидуални ученици, така и за групи.
Освен собственик и директор на LIL Percussion, Лили Йончева ръководи и разработва програми за повишаване квалификацията на музикални преподаватели в областта на ударните инструменти. Акцент в нейната работа са и иновативни методи на преподаване.
Известната музикантка ръководи учебни програми по ударни инструменти към Merton Music Foundation (MMF).
Лили Йончева е работила с едни от най-големите имена в музикалната индустрия както в родината, така и на Острова. Дори в нейната латино-джаз "Barabani band" е свирил Кевин Робинсън, тромпетистът на „Симпли Ред“. Свирила е с The National Symphony Orchestra in Dublin. През 2019 година тя участва в голям концерт на Merton Music Foundation в Роял Албърт Хол, заедно с Tony Haynes и над 1000 деца.
Лили Йончева даде специално интервю за вестник БГ БЕН, в което разказва за своята работа, любовта към преподавателската дейност, музиката и живота си в Ирландия.
- Здравей Лили, преди дни Белослава вдигна на крака публиката в лондонската Regent Hall, където ти беше част от прекрасните музиканти на сцената с нея. Сподели за твоето усещане от това събитие!
- Здравей, Тони! Концерта беше супер. Българската публика в чужбина е много топла, хората са мили и сърдечно се радват на подобни събития вероятно защото им липсва родината. За нас беше изключително удоволствие да се срещнем с тях, а с някои дори си станахме приятели през годините, когато сме се виждали в Лондон по различни събития и поводи. Така че лично на мен ми беше много хубаво. А с Белослава и всички музиканти на сцената беше просто прекрасно, все едно не сме се разделяли, въпреки че цели 11 години не бяхме свирили заедно, но сякаш нищо не се беше променило. Невероятно усещане!
- Нека те върна към началото! Кога и как се роди любовта ти към музиката и защо избра именно перкусиите?
- Започнах с музиката на около 5-годишна възраст, понеже майка ми свиреше на виола и беше първа виола в Музикалния театър „Стефан Македонски“. Като малка непрекъснато я гледах как свири, беше ми много интересно и това положи началото. След време ме приеха в музикалното училище, но намразих цигулката и не ми се свиреше на нея. Дори помня как я криех, за да не ме води майка ми на уроците, и така приключих с този инструмент. Но пък срещнах учителката си по перкусии Мария Палиева, която в един разговор тогава ми каза, че съм доста музикална и вероятно виолата не е правилният инструмент за мен, и ако желая, мога да опитам с перкусиите при нея. Така се влюбих в перкусиите и оттогава досега няма друго за мен!
- Преди около 20 години, в пика на твоята кариера, ти решаваш да се преместиш на Острова. Какви бяха първите ти впечатления от Лондон и на какво те научи този град?
- Отидох на гости там за няколко дни, беше през 2007 година, когато тъкмо бяхме влезли в Европейския съюз, и си спомням, че когато се събудих в Лондон, се почувствах толкова свободна... Защото аз в най-хубавите си тийнейджърски години имах суперживот в България, но пък нямаш свободата никой да не те познава. И някак си именно тази свобода в Лондон и всичко шарено в него много ми харесаха. Влюбих се в шареното. На всеки ъгъл срещаш музиканти от различни етноси, държави и култури, което всъщност беше като едно голямо музикално училище, ако ти се свири бразилска музика - отиваш да свириш в ъгъла с бразилците, ако ти се свири реге, отиваш на другата улица при ямайците... Цялата тази комбинация така ме запали, че просто се обадих вкъщи и казах на майка ми, че се премествам да живея в Лондон. Натоварих в един ван първо всичките си инструменти и след това колкото място остана за дрехи - толкова сложих, и така се преместих. Лондон ме научи на повече дисциплина, както и на това да съм малко по-дипломатична, нещо, което ние българите някак си не притежаваме.
- Какво си спомняш за времето, в което беше част от „Ку-ку бенд“? Как започна всичко за теб в това шоу?
- Това шоу беше най-европейското шарено нещо, което можеше да се случи по онова време в България след комунизма и разни други преходи! За мен всичко започна, когато Калин Вельов замина за чужбина и видях, че в шоуто нямат перкусионист. Беше просто късмет, че на първия етаж под нас живееше Боби Бончев, който държеше студио „Графити“, и понеже знаех, че е музикант с добри познанства в тези среди, реших да го попитам познава ли някой от „Ку-ку бенд“ и дали търсят перкусионист. Боби ме свърза с Евгени Димитров - Маестрото, разговаряхме с него и той ме покани пробно за един ден в студиото, където точно в онзи период записваха албума „Няма не искам“ (1999). Всичко мина добре и няколко дни по-късно ми се обадиха за среща със Слави Трифонов. И така започна всичко за мен. Изключително благодарна съм на целия екип, всичко това беше една огромна школа, която тогава ми даде голям старт в България, защото по онова време в момента, в който стъпиш до Слави Трифонов, ти се събуждаш известен. Тогава това шоу нямаше конкуренция, нямаше социални медии и „ТикТок“... И до днес сме си близки с почти всички колеги от „Ку-ку бенд“, прекрасни музиканти и невероятни хора.
- Според теб скокът в политиката на хора от шоубизнеса може ли да изиграе лоша роля в тяхната кариера?
- Ще споделя личното си мнение. Много мои колеги и познати музиканти направиха крачка и изведнъж влязоха в политиката. Това за мен е неуважение към самата политика. Защо политиците не пишат музика и не издават албуми, което пък ще е неуважение към музиката. Всеки трябва да е професионалист, с добри познания и опит в своята сфера. Както един музикант знае G-мажор (сол мажор) колко диеза има, така и един политик трябва да си знае отговорностите. Всеки трябва да прави това, в което е добър и от което разбира, без да заблуждава обществото и себе си.
- През времето, в което си в Лондон, освен работата със страхотни музиканти, водиш лекции в Morley College, Richmond Colleg, и в Merton Music Foundation (MMF). Как се чувстваш в ролята на учител и как се случиха нещата в тази насока?
- Чувствам се прекрасно. За мен преподавателската дейност е изключително удоволствие. В началото бях учител в Лондон. През 2010 година започнах да работя с Merton Music Foundation (MMF), като паралелно с това преподавах лекции по Latin percussion в Morley College и в Richmond College. Няколко години по-късно шефовете ме повишиха в „Head of percussion“, имах 17 учители перкусионисти, които обучавах и пращах в различни училища, насочвайки ги на какво и как да учат децата. С Merton Music Foundation работихме с над 70 училища и през една година правим огромни концерти в Роял Албърт Хол.
- Да поговорим и за първия учебник по перкусии „Djembe Drums for Everyone“, написан лично от теб, който е подкрепен от всички учителски организации и влиза в британската образователна система!
- Получи се супер. Написах „Djembe Drums for Everyone“ през 2016 година и веднага получих предложение от The Rockschool, които правят най-големите тестови книги за изпити в Лондон, както и от „Charanga“, които пък бяха доста по-подходящи за моя учебник, понеже те са уебсайт, който е одобрен и разрешен в училище и се ползва предимно от учителите само за учебния ресурс. Именно затова избрах „Charanga“ да го издадат. Към днешна дата освен в Лондон, учебникът ми по перкусии тръгна чрез няколко организации и в Ирландия, където обучавам учители как да го ползват. И въпреки че минаха 10 години от издаването на „Djembe Drums for Everyone“, на мен самата това все още ми се струва нереално, но съм щастлива, че по този начин мога да бъда полезна и да помагам на млади музиканти и колеги.
– През 2021 година в "България сутрин" беше представена твоята композиция "Mini me", посветена на прекрасната ти дъщеря Беата, която предполагам е също толкова музикална. Как се роди идеята за тази песен и кой е анимационният герой във видеото?
- Дъщеря ми е много музикална, справя се чудесно, занимава се и с театър, но в същото време е изключително добра в баскетбола. Времето ще покаже с какво точно ще избере да се занимава. Има подкрепата ми. А относно анимационния герой в „Mini me“, това е моето човече, което си рисувам от дете и е логото на бизнеса, на учебника и на всичко, с което се занимавам през живота. Идеята за парчето се роди от скука по време на ковид. Исках да направя нещо забавно и шарено, което да радва и децата, и възрастните. Така в този клип анимационният герой „оживя“, преминавайки дестинацията от Лондон до прекрасното Българско Черноморие, за да отиде на едно весело плажно парти.
- Към днешна дата вече си в Ирландия. Разкажи ни за живота и работните ти ангажименти там!
- След ковид и Брекзит нещата и живота в Лондон доста се промениха. Хубавото, в което се влюбих, когато пристигнах в този град, вече го нямаше, усетих го различен. Така преди три години взех решение и се преместих в Ирландия, която, въпреки климата и лошото време, изключително много харесвам. Животът е някак по-умерен, навсякъде срещаш усмихнати хора, чувствам се спокойно. Относно работата, направих си собствен бизнес, който е на национално ниво, канят ме за семинари и CPD (Продължаващо професионално развитие) на учителите, които трябва да подобрят знанията си в това, което правят. И понеже моята дейност е рядко срещана в Ирландия, аз специализирам в цял клас дисциплината и това как да се интегрираш вътре и всичко свързано с перкусиите. Влизам в едно училище и обучавам целия персонал, а повечето от тях използват учебника ми „Djembe Drums for Everyone“. Доста съм заета, но обичам това, което правя, и се радвам, че имам възможност сама да подбирам какви и колко ангажименти да поема.
- С какво друго се занимаваш извън преподаването?
- Имам идея и се надявам до другата година да я реализирам. Искам да отворя малко заведение тук в Ирландия, което ще бъде като „Hub“, нещо между музика и арт. За момента няма да споменавам повече подробности, понеже все още работя по този проект и ми е нужно време.
- Когато си в родината, какво най-силно те впечатлява, натъжава или вбесява?
- Впечатляват ме предимно всички прекрасни неща, които имаме - красива природа с уникални места за отдих и туризъм, исторически местности, изкуство, велика история и много други неща, с които да се гордеем. Аз като един човек израснал и живял на Орлов мост, въобще не бях обръщала внимание на доста неща в София преди преместването ми тук, но сега за първи път си виждам родината през погледа на „турист“. Примерно, тази година, когато си бяхме в България, влязохме в катедралата „Свети Александър Невски“. Изумително! И реших да попитам приятели и познати, които живеят в столицата, кога за последно са влизали в тази катедрала. Някои от тях дори не бяха я посещавали. Сякаш приемаме повечето неща около нас за даденост и не ги оценяваме, което е тъжно. Бихме могли да направим бизнес с добри приходи за държавата дори от всичките тези стари монументи и стари сгради от комунизма, които са занемарени или заличаваме, в което не виждам смисъл, защото това може да работи добре за нас. Имам приятели британци, които дават луди пари, за да отидат до Германия или друга държава от бившия соцлагер само за да се снимат с всичко останало от времето на комунизма. Но пък имам вяра в по-доброто бъдеще на България и в младото поколение, което ще промени нещата. Те са работливи, интелигентни, знаят си правата и са борбени.
- Няма как да не споменем и за една любима на много български зрители столетница, а именно твоята баба Тодорка Йончева, да е жива и здрава. На какво те научи тя?
- О, да! Любимата ми баба, която е на 106 години и не желае да й се пожелава дълголетие...Тя е много сладък човек, но си има своя характер и е нещо като нашата кралица. И понеже аз съм единственото момиче в семейството, затова съм й любимка - и така покрай нея минавам между капките, но всички други момчета и възрастни мъже, тя си ги командори. И си я слушаме. Веднъж баба гледала телевизионно предаване, в което някакъв доктор казал, че ако човек има високо кръвно налягане, няма опасност да умре, само при ниско кръвно се умирало. И след това ми звъни всяка сутрин по телефона и ми казва: „Лилянке, премерих си кръвното и днеска няма да умирам, та затова дай да ти се обадя по-добре!“. С такива неща се занимава баба и ме развеселява. И въпреки че е на 106 години, категорично отказва на цялото семейство да й помагаме за каквото и да е. Не дава да й направим кафе, тя сама си го прави, поднася го и после си измива чиниите. Научи ме също да готвя и дори ми написа рецепти. А преди 20 години, когато заминавах за Лондон, беше голямо сбогуване с баба. Тя ми казваше, че повече никога няма да се видим, защото била много възрастна... и двете плачем. И това се повтаря всяка година, след като се прибера в София и се видим с нея. Уникална е баба ми, с невероятна енергия, памет и заряд. Нейната сестра почина тази година на 100-годишна възраст. Мира Добрева ги включи и двете в книгата си „Столетниците - благословия или орисия“.
- Благодаря за отделеното време, Лили! Твоето послание към нашите читатели?
- Живейте си живота днес и сега, защото нямаме гаранция за утре! Всичко, което днес ви прави щастливи, опитайте да го направите на 100 процента!
Редактор: Антоанета Петрова
