Азбуката на човешката душа

Мирена Колева Василева е доктор по педагогическа и възрастова психология и живее от 2016 година в Лондон.

Член е на Британската асоциация на психолозите BPS и спазва етичния кодекс на британското психологическо общество. Има близо 20-годишен професионален опит в психологическата област. Възпитаник е на ВСУ „Черноризец Храбър”, Варна, и има дисертационен труд на тема „Семейна среда и преживяване на стрес в юношеска възраст”. Защитила е придобитата научна докторска титла с 6 научноприложни приноса към Българската академия на науките.

Мирена Василева има професионален изследователски и практически опит. Била е главен асистент, доктор в Бургаския свободен университет по експериментална и педагогическа психология.

В „Училище по психология“ доктор Мирена Василева разглежда една много актуална тема, свързана с дигиталното насилие, от което страдат почти всички.

От доктор Мирена Василева

Всеки един от нас носи в себе си своя собствена азбука. Ние четем света през буквите на нашия личен опит - през болките, радостите, страховете и уроците, които животът е изписал в душите ни. Но има хора, които не познават своята собствена азбука. Хора, които все още сричат в обичта към себе си, които не умеят да разбират собствените си емоции, собствените си рани и вътрешни битки. Когато човек не умее да прочете себе си, трудно ще разбере истински душите на другите.

Понякога ми се струва, че всички хора боледуваме от една и съща тиха болест - липсата на любов и страха да не бъдем отхвърлени, страха от това какво ще кажат другите, дали ще бъдем харесани, приети и одобрени. А може би зад този страх стои една много по-дълбока човешка нужда - нуждата да бъдем разбрани такива, каквито сме.

Често вървим през живота като малки деца, носещи крехка свещ в ръцете си, а срещу нас стоят хора, които се мислят за мъдри, и вместо да предпазят пламъка, духат върху него със студени думи, критика и осъждане. Мъдростта обаче не е в това да поучаваш другите, а в умението да уважаваш опита на всеки човек, защото най-добрият урок е личният преживян път. Всеки от нас носи различна история, различни рани и различни истини - и именно в това разнообразие се ражда истинското разбиране между хората. 

Душата не иска съдник, душата иска разбиране

Много по-лесно е да укорим човека, отколкото да седнем до болката му. По-лесно е да тълкуваме нечии думи и реакции през собствените си страхове, вместо да видим, че зад нечий гняв често стои болка, зад мълчанието - самота, а зад грубите думи - нечут плач.

Ние често робуваме на моментни емоции и реакции, без да се опитаме истински да чуем нуждите на другия човек. А човекът срещу нас понякога не търси съвет или присъда. Той търси топлина. Една добра дума. Едно тихо човешко присъствие, което да му каже: „Разбирам те. Не си сам“.

Защото има рани, които не се лекуват с мъдруване, а с човещина.

Любовта не е просто чувство. Тя е усещане за дом в душата на другия човек. Тихо докосване, което не наранява, а лекува. Да бъдеш приет такъв, какъвто си - във всичките си форми, със светлината и сенките си, със страховете, слабостите, раните и несъвършенствата си.

Любовта е някой да остане до теб не само когато се усмихваш, а и когато мълчиш. Да вижда счупените части в теб и да не се опитва да ги осъжда, а внимателно да ги прегърне. Истинската любов не изисква да бъдеш друг човек, за да заслужиш обич. Тя не поставя маски и не измерва стойността ти чрез успехи, външност или удобство.

Любовта е най-дълбокото човешко „разбирам те“

Да обичаш, означава да дадеш на човека срещу себе си пространство да бъде истински. Без страх. Без срам. Без нужда да се преструва. Защото човекът има нужда не просто да бъде гледан, а да бъде видян. Не просто да бъде чут, а да бъде почувстван.

Понякога тя не е в големите думи, а в малките жестове - в начина, по който някой слуша болката ти, без да я прекъсва; в погледа, който казва „тук съм“; в тишината, в която не се чувстваш сам. И може би точно това е любовта - когато нечия душа докосне твоята толкова нежно, че започваш отново да вярваш, че си достоен да бъдеш обичан.

Има хора, които са като полиглоти на човешката душевност. Те не владеят само своя личен език, а са научили и други езици - езика на емпатията, уважението, разбирането, приемането и прошката. Защото душата не се ражда научена да чете. Нейната азбука започва да се пише още в детството - първо от родителите, после от живота, от любовта, от болката, от срещите и разделите, от начина, по който сме били чути или пренебрегнати.

Първо душата се учи да чете в себе си - да разпознава кога е наранена, кога се страхува, кога обича, кога завижда, кога страда и кога има нужда от помощ. И едва когато човек започне да разбира собствения си вътрешен свят, тогава може да се научи да разбира и душите на другите хора. Защото най-трудният език не е чуждият - най-трудният език е езикът на човешката душа.

Когато започнем да владеем повече от един „вътрешен език“, тогава се ражда истинската емоционална зрялост. Другите езици са именно емпатията, уважението, самоприемането, търпението и способността да разбираме кога егото е наш приятел и кога е наш враг. Здравото его не се страхува да каже: „извинявай“, „благодаря“, „прости ми“, „тук сгреших“, „това знам, но това не знам“, „тук съм слаб, но тук съм силен“. Именно тази честност към себе си прави човека вътрешно свободен.

Човек може да заблуди света за миг, но не и да избяга от истината в душата си

Нездравото его винаги иска да бъде победител, да доминира, да доказва, да унижава или манипулира. Но когато някой нарани друг човек и си мисли, че е победител, в действителност той най-вече наранява самия себе си. Защото човек може да заблуди света за миг, но никога не може да избяга от истината вътре в собствената си душа.

Може би най-голямата нужда на човешката душа не е да бъде съвършена, а да бъде видяна, чута и разбрана. Защото вниманието е най-тихата форма на любов - то казва на човека „ти имаш значение, ти си полезен, ти си значим.“ А когато човек дълго се чувства ненужен, неразбран и емоционално изоставен, душата му започва бавно да забравя собствената си азбука и начина, по който се лети. Понякога животът не отнема крилете ни - понякога нечии думи, отношение и поведение просто са ги наранили. И може би именно това е най-трудният урок в азбуката на човешката душа - да се научим не само да четем болката на другия, а да бъдем онази тиха човечност, която му помага отново да повярва в себе си. Защото понякога едно разбиращо сърце може да върне на човек крилете, които светът е наранил.

А ти, читателю, познаваш ли своята азбука? Умееш ли да четеш себе си, преди да съдиш другите? Умееш ли да различиш кога говори душата ти и кога говори егото ти? Защото най-голямата победа не е да надвиеш другия, а да разбереш себе си.

И може би именно това е тихата проверка на всички човешки взаимоотношения - с децата ни, с човека до нас, с родителите ни и със самите нас. Проверка дали тези връзки ни правят по-здрави, по-осъзнати и по-цели, или напротив - оставят ни раними, объркани и все по-далеч от себе си. Защото всяка връзка носи в себе си огледало, в което ясно се вижда дали има разбиране, или просто сблъсък на страхове и егота.

С ОБИЧ, МИРЕНА

Ако имате въпроси, които ви вълнуват, можете да ги задавате на e-mail: mirenaavasileva@gmail.com. Доктор Василева ще даде изчерпателни отговори в следващите издания на рубриката „Училище по психология“.