ВЕЛИКДЕН /Разказ от Людмила Андровска/

Людмила Андровска e родена в София. Завършила е Полиграфическия техникум „Юлиус Фучик” (днес Национална гимназия по полиграфия и фотография) и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Български език и литература”.

Сценарист е на телевизионните новели „Не мога да заплача” и „Риск”, както и на двусерийния телевизионен филм „Вечери в Антимовския хан” с участието на най-големите български актьори - Невена Коканова, Георги Георгиев-Гец, Наум Шопов, Васил Димитров, Васил Банов, Васил Бинев, Мария Каварджикова, Константин Цанев и др. От 1991 до края на 2016 г. е собственик на българското издателство „Делакорт“, представило на читателите хиляди класически и съвременни заглавия на български и чужди автори.

През 2001 г. издава първия си роман „Хаос”, а през 2008 г. - двуезичния литературен сценарий „Данте” (на български и английски). През 2015 г. излизат сборникът й с разкази „Което си отива“ и немското издание на романа „Хаос“. През 2016 г. се отпечатва и второто издание на „Хаос“, а в момента се очаква и трето издание. През 2020 „Хаос“ излиза и в Сърбия, преведен от известната сръбска писателка Наташа Панич. На 1 октомври 2024 г. „Хаос“ излезе на английски, преведен от английския писател Кристофър Бъкстон и издаден от нидерландското издателство „Ланс бв“ (Lance bv).

В края на 2019-а излиза историческият роман „Мария Тертер - Царицата“, а в началото на 2024-та - второ, допълнено издание, последвано от сборникът й с разкази „Катерина Медичи от Горно Усойно“ (ИК „Знаци“). Предстои излизането на втория роман от поредицата „Тертерите“ - „Теодор Светослав Тертер - Царят“. Авторката работи по бъдещия си роман „Георги Втори - краят на Тертерите“ и по новия сборник „Северни разкази“, както и по продължението на романа „Хаос“.

Людмила Андровска представя в празничния брой на вестник БГ БЕН разказ, написан специално за Възкресение и читателите на изданието.

ВЕЛИКДЕН

Разказ от Людмила Андровска

Зарко плачеше.

Така го завари, когато се прибра от работа. Спря изумена на вратата на стаята му и не успя да изрече обичайното: „Прибрах се, миличък...“. Остана с отворена уста, без да издаде звук. От бебе го бе научила да не плаче. „Мъжете на плачат“, повтаряше му често и той се опитваше да й показва, че наистина е мъж. А сега беше вече десетгодишен и наистина си вярваше, че е голям.

Зарко усети, че майка му е там, и побърза да избърше сълзите си. В крайна сметка, той бе мъжът в къщата - така беше, откакто баща му почина от рядка болест и момчето се стараеше да го замести. Утешаваше майка си, опитваше се да я накара да се усмихва, гледаше да я зарадва с всяко нещо, което правеше. Беше едва петгодишен, когато останаха само двамата, но пое ролята на голям човек. Сам си повтаряше и си напомняше, че трябва да е смел и за двама им, за да се справят с трудностите.

Ана приседна до него и го прегърна.

- Какво има, миличък? - попита загрижено.

Зарко опита да се усмихне.

- Нищо, мамо - и посегна към мишката на компютъра.

Ана проследи ръката му и я хвана загледана в екрана. Вървеше клип как двама мъже дерат заклано агне, увесено на ченгел в двор. Дрането се прекъсваше от снимки на припкащо агънце, после агънце с венец от върбови клонки на главичката, агънце, сучещо от майка си, агънце, блеещо с тъничко гласче. Зарко се разхлипа отново. Майка му хвана мишката и затвори клипа.

- Не трябва да гледаш такива неща - загрижено каза тя.

Зарко мълчеше. След малко проговори:

- Като говорих с баба и дядо, ми казаха, че са купили агънце... живо... Страх ме е, че ще го заколят за Великден. Моля те, мамо, нека заминем на село! Да им попречим, ще вземем месо за празника оттук...

Ана се замисли. Припомни си празниците, когато беше дете. Баща й беше Лазар, а майка й Цветанка. И празнуването започваше от Лазаровден, продължаваше на следващия - Цветница, после Страстната седмица, месенето на козунаци, боядисването на яйца... Обичаше да се облича като лазарка и с другите момичета да обикалят къщите на селото. Пееха песен по стихове на Йордан Стубел - любим поет на майка й, която беше учителка в селското училище.

Лазар лазарува,

Лазар весел ходи

Лазар лазарува,

и девойка води.

Всяка мома пее

и по-ясно дума,

и по-ясно дума

на трева и шума.

„Цветница е утре,

път ни отворете,

път ни отворете

между синьо цвете.

Селяните им даваха пари, които после момичетата си разделяха поравно, гощаваха ги с хляб, сол, лук, праз и плодове. Накрая девойчетата изиграваха хоро и минаваха в следващата къща. Последно отиваха в техния дом и най-много пееха и играеха за баща й Лазар.

На другия ден - Цветница - имения ден на майка й, рано сутринта отиваха на църква. Оттам взимаха осветените върбови клонки, свиваха си венци от тях и ги преплитаха с цветя, а после украсяваха цялата къща със зеленина. На обяд започваха да пристигат гостите, почти цялата им рода, а майка й бе подредила празнична трапеза с погача, боб, коприва, картофи и риба. Роднините носеха подаръци и изреждаха благопожеланията си. А когато дойдеше четвъртък, ставаха още по тъмно, за да замеси майка й тестото за козунаците в голямото дървено корито. Преди това винаги завързваше косите си с голям копринен шал - от уважение към храната, а и защото „мъжете не обичат женски коси в хляба...“, поучаваше я. И докато майка й месеше „златните хлябове“, както баща й наричаше козунаците, Ана боядисваше яйцата...

И нейните очи се насълзиха от тези спомени. Избърса ги и извади телефона.

- Ало, мамо, как сте? - каза, след като майка й вдигна след продължително звънене.

- Не те очаквах - отвърна старата жена. - Нали звъня преди два дни!

- Тогава беше за имения ден - изненадано рече Ана. - А сега искам да те питам какво ще кажете, ако дойдем със Зарко за Великден?

Последва мълчание.

- Ало... Там ли си? - все повече започваше да се чуди какво става.

Накрая майка й отговори:

- Не се разкарвайте, момичето ми! Празнувайте си с приятели...

- Ще ви напазаруваме, ще прекараме няколко дни заедно - продължи Ана.

- Всичко си имаме - отвърна баба Цветанка отсреща. - Не ни мисли...

- Добре - рече и затвори телефона. - Отиваме на пазар - обърна се към сина си.

Той скочи радостно и бързо се приготви за излизане.

На другия ден още рано сутринта колата на Ана пътуваше към родното й село. Асфалтът блестеше от падналия през нощта дъжд, а сутрешното слънце обещаваше денят да е прекрасен. Дърветата от двете страни бяха отрупани с цветове. Поляните грееха със свежа трева. Седнал на задната седалка, Зарко възклицаваше радостно и правеше снимка след снимка.

Ана почти не го чуваше замислена върху разговора с майка си. Какво ли се бе случило? Бяха говорили и в събота, и в неделя, на имените дни и на двамата. Всичко беше нормално, дори я запитаха къде ще кара празниците с тайната надежда да отиде при тях. Какво ли се бе променило за последните два-три дни?

Телефонът ѝ звънна и тя се обади.

- Липсвате ни - чу възбудения глас на приятелката си Надя. - А Ники непрекъснато пита за Зарко и ми припомня обещанието ви, че ще сме заедно...

- Съжалявам - отговори тя. - Нали ти обясних, притеснявам се. Нещо се е случило...

- Всичко ще е наред - успокои я приятелката й. - Поздрави на баба Цветана и дядо Лазар и весели празници от нас!

Ана затвори и се съсредоточи в пътя. След малко трябваше да завие към малкото градче, а оттам нагоре пътят продължаваше към селото, където бе минало детството й и най-хубавите й дни.

Спря пред портата, отвори я и вкара колата в големия двор. Кученцето Шарко изтича към тях с весел лай, като въртеше опашка, и се хвърли да целува Зарко. Двамата се търкулнаха в тревата, после Зарко се изправи и се втурна да търси агънцето. Кучето се затича след него.

Ана беше слязла и се озърташе. В двора нямаше никой. При суматохата, която вдигнаха, майка й отдавна трябваше да е изскочила навън.

Тя затвори вратата на колата и се запъти към къщата. Натисна бравата и надникна вътре. После влезе и се отправи към голямата стая, която служеше за кухня, всекидневна, а последните години и за спалня на родителите й.

Пердетата все още бяха спуснати и в помещението беше полумрачно. Баща й лежеше със затворени очи в единия край на голямото легло, майка й дремеше до него и държеше ръката му, отпусната на завивката. На челото му имаше кърпа, която явно е била мокра. Отслабналото му тяло се губеше под дебелия юрган.

Ана пристъпи напред, подът изскърца под краката й и майка й се сепна. Вдигна глава и присви очи срещу нея, за да може да я види по-добре.

- Ани, ти ли си? - прошепна, за да не събуди баща й. - Какво правиш тук?

- Изплашихте ме - тихо отвърна Ана. - Защо не ме повика? Как е той?

- Ще се оправи - промълви майка й.

Баща й се размърда.

- Моето момиче си дошло - възкликна със слаб глас и в погледа му трепна живец.

- Как си, татко? - приседна до него, а майка й стана, за да й направи място, и отиде да дръпне пердетата.

- Добре съм - рече той и се огледа. - Къде е малкият Лазар?

- Търси агънцето, да не би да сте го заклали - засмя се Ана.

Дядо Лазар също се усмихна.

- Няма да го колим, викни детето да го видя. Къде сте тръгнали, днес е Разпети петък, нищо не се прави... Ето и ние с бабата си почиваме...

След малко Зарко връхлетя със смях и се втурна да прегръща баба си и дядо си.

- Благодаря ти за агънцето, дядо! - викаше детето.

- То ще стане голяма, хубава овца и ще ни дава мляко, момчето ми - притискаше го старецът и се смееше щастливо, а от очите му капеха сълзи.

Целият ден в събота Ана и баба Цветанка месиха заедно козунаци, Зарко боядисваше яйцата, а дядо Лазар щъкаше из двора и береше лапад. После момчето отиде при дядо си, двамата седнаха един до друг на припек, кучето легна в краката им, а агънцето дойде и започна да ги закача с меката си муцунка.

- Благодаря ти, че си го пощадил, дядо - отново каза момчето, - нищо че е традиция.

- Традицията трябва да носи радост, детето ми, а не мъка - тихо отвърна старецът, прегърна го и примижа срещу слънцето.

Останаха така на двора, един до друг, потънали в мълчание, заслушани в песента на птиците, докато не чуха гласовете на жените, които ги викаха.

Навън вече се спускаше мрак.

Влязоха в стаята с подредената трапеза, козунаците ухаеха, яйцата блестяха. А пред иконата, поставена на централно място, искреше първото червено яйце.

Светлините на свещите наоколо осветяваха масата и изпълваха цялата къща с любов и спокойствие, в очакване на Възкресението.