В "Училище по психология": Тишината на дигиталното насилие
Мирена Колева Василева е доктор по педагогическа и възрастова психология и живее от 2016 година в Лондон.
Член е на Британската асоциация на психолозите BPS и спазва етичния кодекс на британското психологическо общество. Има близо 20-годишен професионален опит в психологическата област. Възпитаник е на ВСУ „Черноризец Храбър”, Варна, и има дисертационен труд на тема „Семейна среда и преживяване на стрес в юношеска възраст”. Защитила е придобитата научна докторска титла с 6 научноприложни приноса към Българската академия на науките.
Мирена Василева има професионален изследователски и практически опит. Била е главен асистент, доктор в Бургаския свободен университет по експериментална и педагогическа психология.
В „Училище по психология“ доктор Мирена Василева разглежда една много актуална тема, свързана с дигиталното насилие, от което страдат почти всички.
От доктор Мирена Василева
Стресът в съвременния свят придобива нови измерения. Ако някога заплахите са били видими и осезаеми, днес те често се крият зад екрана. Дигиталното пространство, създадено да свързва хората, все по-често се превръща в арена на агресия, отчуждение и емоционално насилие. Дигиталното насилие е новото лице на старата човешка болка. То не оставя видими синини по тялото, но оставя дълбоки рани в психиката, самооценката и идентичността на човека.
Дигиталното пространство обеща свързаност, но често ни оставя самотни сред шум от думи
Постепенно става ясно, че не технологиите сами по себе си са опасни, а начинът, по който човекът ги използва. Както в реалния живот, така и онлайн човекът остава най-голямата опасност за човека.
Съвременният свят създаде нова реалност - свят без граници, без разстояния и без тишина. Светлина от екрани огрява лицата ни до късно през нощта, а пръстите ни докосват клавиатурите по-често, отколкото ръцете на близките хора. Дигиталното пространство ни обеща свързаност, но често ни оставя самотни сред шум от думи, които не докосват сърцето.
Днес насилието рядко влиза с трясък през вратата. То влиза тихо - чрез съобщение, коментар, снимка, подигравка или мълчаливо отхвърляне. Не оставя белези по кожата, а следи в душата. Дигиталното насилие е като невидим дим - не се вижда веднага, но бавно прониква в съзнанието, задушава самочувствието и разрушава усещането за собствена стойност.
Дигиталният тормоз не започва в интернет. Той започва в човешката душа - там, където липсва разбиране, емпатия и умение за общуване. Ние търсим любов, внимание и признание, но често изразяваме болката си чрез агресия. Екранът дава илюзия за анонимност и безнаказаност, която отключва потиснати емоции и превръща думите в оръжие.
Колко лесно човек се превръща в съдник зад екрана. Една дума може да бъде куршум. Един коментар - нож. Една публична подигравка - пропаст, в която нечия крехка душа да падне завинаги. А най-страшното е, че в дигиталния свят болката често остава невидима. Усмивките в профилите могат да крият безсънни нощи, тревожност, плач и усещане за пълна самота.
Най-уязвими са децата и младите хора. Тяхната личност все още се изгражда като къща без завършен покрив, а всяка обида се превръща в буря вътре в тях. Социалните мрежи започват да диктуват стойността на човека чрез харесвания, последователи и одобрение. Така детето постепенно започва да измерва себе си не през това какво чувства, а през това дали е прието от другите.
Особено опасно е, че виртуалната агресия постепенно се превръща в модел на поведение още в ранна възраст. Децата наблюдават как възрастните общуват онлайн - как се нападат, осъждат, унижават и обезценяват. Така агресията започва да изглежда нормална, а човешката чувствителност се заглушава от непрекъснат поток от оценки, сравнения и показност.
Дигиталното насилие има много лица - кибертормоз, публично засрамване, психологически натиск, манипулация чрез съобщения, фалшиви профили, онлайн преследване и социално изключване. Но независимо от формата последствията са едни и същи - тревожност, страх, изолация и разрушаване на вътрешния свят на човека.
Понякога виртуалната болка е по-силна от реалната, защото остава непрекъснато достъпна
Много от жертвите живеят в мълчание. Те публикуват снимки, усмихват се и продължават ежедневието си, докато вътрешно се чувстват унизени, самотни и безпомощни. Един унизителен коментар може да остане в съзнанието с години. Понякога виртуалната болка е по-силна от реалната, защото остава непрекъснато видима и достъпна.
От друга страна, извършителят на дигитално насилие също е човек, който често носи вътрешна болка, гняв и неудовлетворение. Много агресивни онлайн поведения са резултат от липса на емоционална зрялост и неспособност за справяне със собствените чувства. Човекът, който унижава другите, често сам се чувства слаб, незначителен или невидим.
Що за хора са онези, които зад скритата маска на интернет пространството критикуват, унижават, нараняват и съдят, без дори да познават истината? Хора, които не уважават чуждия опит, чуждата болка, чуждия път? Може би това са хора, които носят вътрешен хаос, неудовлетворение и неразбрани емоции. Защото човек, който е в мир със себе си, няма нужда да унижава другите, за да почувства собствената си значимост.
Много често хората, които не могат да разберат самите себе си, не успяват да разберат и външния свят. Те гледат през призмата на собствените си страхове, травми, комплекси и вътрешни битки. А когато човек не познава себе си, той трудно може да прояви емпатия към другия. Вместо разбиране се появява осъждане. Вместо уважение - агресия. Вместо човещина - безчувственост.
Но нека си зададем и друг въпрос: ако един човек не ти пречи, не те наранява и не руши живота ти, защо изпитваш нужда да го унижаваш? Защо думите трябва да се превръщат в оръжие? Защо забравяме, че зад всеки профил стои истински човек - със своите чувства, болки, страхове и раними места?
Дигиталната агрессия постепенно се пренася в реалната комуникаця
Дигиталната агресия не остава само в интернет. Тя постепенно се пренася и в реалната комуникация между хората. Начинът, по който пишем, говорим и се държим онлайн, се превръща в отражение на начина, по който общуваме и лице в лице. Ако ежедневно се учим да нападаме, да осмиваме и да обезценяваме другите зад екрана, постепенно започваме да губим способността си да бъдем истински свързани като хора.
Всеки един от нас носи в себе си своя собствена азбука. Ние четем света през буквите на нашия личен опит, през болките, радостите, страховете и уроците, които животът е изписал в душите ни. Но има хора, които дори не познават своята собствена азбука. Хора, които все още сричат в обичта към себе си, които не умеят да разбират собствените си емоции, собствените си рани и вътрешни битки. И когато човек не може да прочете себе си, той никога не може истински да прочете душите на другите и света, в който живее.
Има обаче и хора, които са като полиглоти на човешката душевност. Те не владеят само своя личен език, а са научили и други езици - езика на емпатията, уважението, разбирането, приемането и прошката. Защото душата не се ражда научена да чете. Нейната азбука започва да се пише още в детството - първо от родителите, после от живота, от любовта, от болката, от срещите и разделите, от начина, по който сме били чути или пренебрегнати. Именно човешките взаимоотношения пишат буквите в нашата вътрешна книга.
Първо душата се учи да чете в себе си - да разпознава кога е наранена, кога се страхува, кога обича, кога завижда, кога страда и кога има нужда от помощ. И едва когато човек започне да разбира собствения си вътрешен свят, тогава може да се научи да чете и другите хора. Защото най-трудният език не е чуждият - най-трудният език е езикът на човешката душа.
Когато започнем да владеем повече от един „вътрешен език“, тогава се ражда истинската емоционална зрялост. Другите езици са именно емпатията, уважението, самоприемането, търпението и способността да разбираме кога егото е наш приятел и кога е наш враг. Здравото его не се страхува да каже: „извинявай“, „благодаря“, „прости ми“, „тук сгреших“, „това знам, но това не знам“, „тук съм слаб, но тук съм силен“. Именно тази честност към себе си прави човека вътрешно свободен.
Човек може да заблуди света, но не може да избяга от себе си
Нездравото его винаги иска да бъде победител, да доминира, да доказва, да унижава или манипулира. Но когато някой излъже, нарани или манипулира друг човек и си мисли, че е победител, в действителност той най-вече лъже и манипулира самия себе си. Защото човек може да заблуди света за миг, но никога не може да избяга от истината вътре в собствената си душа. И колкото повече бяга от себе си, толкова повече се изгубва.
Може би именно затова дигиталното насилие е толкова болезнено - защото зад агресията често стои човек, който не познава собствената си вътрешна азбука. Човек, който крещи навън, защото вътре в него цари тишина, обърканост и самота. И вместо да лекува собствените си рани, започва да наранява чуждите.
Трагедията на нашето време не е само в развитието на технологиите, а в изоставането на човешката емоционалност. Научихме се да изпращаме информация за секунди, но забравихме как да усещаме болката на човека срещу нас. Светът става все по-свързан дигитално и все по-разделен човешки.
Дигиталното насилие не е проблем само на жертвата. То е огледало на общество, в което емпатията постепенно се заменя с безразличие. Все по-често чуваме: „Това са само думи“, без да осъзнаваме, че именно думите могат да разрушат човека отвътре. Душата няма превръзка. Няма бутон, с който да изтриеш унижението, страха или чувството, че не струваш.
Решението не е само в технологиите и законите. Необходимо е възпитание в емоционална интелигентност, емпатия и човещина. Нужно е децата да бъдат научени не само как да използват интернет, а как да общуват с уважение и отговорност. Родителите, училището и обществото трябва да изграждат култура на дигитална етика, в която човешкото достойнство стои над виртуалната популярност.
Истинската промяна започва с личния пример. Децата се учат не от думите, а от поведението на възрастните. Ако виждат омраза, унижение и агресия онлайн, те ще възприемат това като нормално. Ако виждат уважение, разбиране и човещина, ще изградят същия модел на общуване.
Тишината на дигиталното насилие може да бъде прекъсната само чрез човешка близост, разговор и съпричастност. Нужно е да се научим отново да слушаме, да разбираме и да усещаме другия човек зад екрана. Защото технологиите могат да свързват хората, но само човещината може истински да ги сближи.
А ти, читателю, познаваш ли своята азбука? Умееш ли да четеш себе си, преди да съдиш другите? Умееш ли да различиш кога говори душата ти и кога говори егото ти? Защото най-голямата победа не е да надвиеш другия, а да разбереш себе си.
Може би истинската мъдрост започва тогава, когато човек спре да търси вината навън и намери смелост да потърси отговорите вътре в себе си.
С ОБИЧ, МИРЕНА
Ако имате въпроси, които ви вълнуват, можете да ги задавате на e-mail: mirenaavasileva@gmail.com. Доктор Василева ще даде изчерпателни отговори в следващите издания на рубриката „Училище по психология“.
