Излезе от печат книгата на Клери Балцер „По следите на пророка“

Клери Костова е писателка, журналистка, преводачка, педагог и изследовател в областта на средствата за масова комуникация. Тя е родена в София. Завършва българска и руска филология в СУ “Св.  Климент Охридски” и защитава докторантура в областта на медиите. Работи последователно в БТА, в. “Кооперативно село” и редакция “Култура” на Българското национално радио, където става инициатор и ръководител на първите  предавания на живо в програма “Христо Ботев”. Завежда отдел “Масови комуникации” в БАН. Във Великобритания живее от 1992 година. Преподава в  престижни английски колежи: „Грешъмзскуул“, Холт, Ланглискуул Норич и Бийстън хол, Шерингхам. Съдейства на десетки български деца да завършат образованието си там. Представлява британското образование в България и Русия. Всеотдайно пропагандира българската култура в Англия, като представя успешно България на английската общественост. През  2011 година основава българското дружество в град Норич и интернет страницата „Българите в Норич и Норфолк“. Създава и е директор на първото българско училище в областта “Петър Берон”. Публикува десетки статии в български, английски и американски издания.

Първата й книга “Извинете! Аз съм англичанин!” е хумористичен сборник с разкази и фейлетони, плод на нейните повече от 30-годишни наблюдения върху живота в  Англия. Втората й книга - „По следите на пророка“, е посветена на  загадъчните моменти от живота и творчеството на писателя Джордж Оруел, най- влиятелния писател  на ХХ век.

Клери Костова-Балцер живее недалеч от Саутуолд, малко градче край морето, където до края на живота си са живели родителите на Оруел. И където той е останал най-дълго. Оттам, от неговия дом „Монтегюхауз”, са тръгнали по света повечето от неговите герои. И Клери Балцер тръгва по следите им, за да се опита да отговори на въпросите: Защо часовниците бият 13? Кой е Големия брат? Още ли ни наблюдава? Откъде са прототипите на писателя? Как се е появил прочутият псевдоним? Вероятно й помага това, че тя е едва втората писателка, допусната в тази къща.

Клери Балцер има честта да се познава лично със сина на Джордж Оруел   - Ричард Блеър, патрон на Обществото на Оруел, и с председателя му Куентин Коп, син на легендарния командир на Оруел в Испанската гражданска война. Клери е единствената българка, член на Обществото и  горд носител на значката му.

В този брой ви представяме откъс от книгата на Клери Балцер „По следите на пророка“, която авторката предостави специално за читателите на вестник БГ БЕН.

+++

Ерик обаче напразно си мечтае за идващото лято. Всичко, което е сигурно, е, че през август следващата година „SouthwoldRecorder“ отбелязва годежа на Хюбърт Денис Колинс и Елинор Вайълет Мери Жак. През септември бракът им е сключен в Кеймбридж. Вестникът отбелязва, че г-н Колинс ще замине за важен пост в Сингапур (той е напуснал изследователския си пост в Кеймбридж и се е присъединил към Службата за колониите, където ще заеме поста на помощник-куратор в музея „Рафълс“.

Какво ли си е мислила Елинор за връзката си с Ерик? Дали някога сериозно е имала намерение да се омъжи за него? За един толкова беден човек, макар и привлекателен, хем безработен, хем много зает, който няма време да се среща с нея! А тя - местната хубавица - е имала нужда от компания и развлечения, и някой да плаща за това. С другия си приятел тя безусловно е имала много по- добра перспектива.

Трудно е да се каже. Сложни и понякога доста неразбираеми са човешките отношения, особено ако ги гледаш отвън.

Две години по-късно, когато започва да пише „Не оставяй аспидистрата да увехне”, през периода 1934-1935 г. Ерик предава с изключителен успех яростта и самосъжалението на младия си герой, който смята, че не е в състояние да си позволи нормална връзка с любимата жена поради липсата на пари. Любов и пари - вечна тема в живота и изкуството. Унизителна е бедността, горчива е безнадеждността на героя, принуден да изкара прехраната си по начин, който той не харесва. Неговата любима Розмари се намесва и го кара да се примири с действителността, да се откаже от мечтите си да стане известен писател. Време е да се събуди, независимо дали му харесва, или не. Аспидистрата е победила. Елинор - Розмари, Ерик - Гордън ще заживеят живота на всепоглъщащата еснафщина, която предлага средната класа. Край на мечтите. Начало на реалния живот.

Останал много самотен, Ерик се оплаква на Бренда Салкълд през август : „Сега на практика нямам приятели тук, защото сега, когато Денис и Елинор са женени и Денис замина за Сингапур, това ме лиши от двама приятели с един удар. Всичко върви на зле.“ (Пълни произведения, том 10, стр.  347)

Оруел повече няма  да се срещне с Елинор. Освен в мечтите си и на страниците на книгите си. Но не е същото, нали?

Елинор се връща от Сингапур след Втората световна война и почва да живее в Рейдон, който е част от Саутуолд. Но нищо не е както преди. Оруел отдавна е напуснал Саутуолд. Баща му е починал. „Монтегюхауз“ е продадена. Мъжът й Денис Колинс остава временно в Сингапур. Бракът им има проблеми, въпреки че са останали заедно заради децата. Денис казва на Елинор, че тя не е подходяща за него по никакъв начин. Тя му пише, че предпочита да бъде с него, отколкото с когото да било от целия свят, но “може би е по-добре да сме разделени, отколкото да бъдем ужасни един към друг, когато сме заедно”.

Въпреки това през 1950 г., когато Оруел е починал, Колинс се връща при жена си и те решават да купят къща в Саутуолд. Скоро след това семейството се премества на „Стейшънроуд“, близо до книжарницата на Смит, където през лятото на 1932 година двамата млади влюбени тайно са се срещнали. Междувременно Денис заминава пак, този път за Гана като директор на музей, и се завръща чак когато Гана извоюва своята независимост.

Какво ли си е мислила Елинор за книгите на Оруел, където сюжетът  е преплетен с нейните спомени. И дали изобщо ги е чела? Но чувствата й към него са останали непокътнати. Дъщеря й, тогава 13-годишна, си спомня как тя избухнала в сълзи, когато чула по радиото новината за смъртта на Оруел.

Елинор умира в старчески дом в Норич през януари 1962 година. Тя е едва на 54 години. Денис е до нея на смъртното й ложе. Любовта или по-скоро практичността  все пак е победила. Съдбата сякаш й е показала правилния път. Какво щеше да прави тя с любовта на Ерик, бъдещия Оруел? Да се скита с него от град на град в Англия, да живее на село в малко имение, да дои козички и продава в селския магазин собствена селскостопанска продукция за да издържа себе си и Ерик, който не прави нещо повече, освен че пише? Това е вършила първата жена на Оруел - Айлийн. Дали изисканата Елинор е била способна на това? И още - да се излага на опасност под куршумите в Гражданската война в Испания? Или да прекара Втората световна война в Лондон, да се чуди къде да избяга от бомбардировките на фашистите? И да остане без деца, защото Ерик е бил безплоден.

Благословена да си, съдба! Понякога си жестока, понякога ни галиш по главата, но винаги си справедлива. Дали я наричаме провидение, или просто разумен избор, здрав смисъл? Еленор избира да не бъде партньорка на Ерик в неговия живот. Решението е било болезнено за него, но единственото правилно за нея. Казват „Господ си знае работата“. Да, но и ние му помагаме някак си.

Елинор умира, но е жива и до днес в книгите на Оруел.

Ето я Джулия от „1984”. Въпреки че има няколко претендентки за нейния първообраз, една от които е втората жена на Оруел, Соня. Но тя е била пухкава руса жена, със сини очи, тип Рубенс, докато Джулия е точно обратното. По начина, по който Оруел я описва, Джулия е хубаво момиче на около 27 години, с гъста черна коса, луничкаво лице и леки атлетични движения. А също така и не особено интелектуална. Тя заспива, когато Уинстън Смит й чете еретичната книга на Голдщайн. А Соня е била точно обратното - интелектуалка, издател и журналист. На нея човечеството дължи благодарност заради запазването и разпространяването на архива на Оруел.

Едно от тайните места за срещи на двамата влюбени са били в горичките на Уолбърсуик, сравнително близо до Саутуолд. Доста скрито място, както показва и името му.  Редууд е гора и до днес пълна със синчец. Както и тайното място, където Уинстън Смит се среща за първи път с Джулия: „Тук синчецът растеше толкова нагъсто, че нямаше как да не нагазиш в него. Коленичи и започна да бере, донякъде, за да убие времето, но също и движен от смътната представа, че би желал да поднесе на момичето цветя, като се срещнат. Набра голям букет и тъкмо вдъхваше нежния сладникав аромат, когато зад него се чу шум, който го накара да замръзне - непогрешимия пукот на съчки под човешки крак. Продължи да бере синчец”. ( с.120, „1984“)

Подобна сцена е описана и в „Не оставяй аспидистрата да увехне”, в горичката, където Гордън и Розмари отиват на скрито, за да правят любов.

Когато преподава в колежа в „Хейнс“ Оруел си спомня за тялото на Елинор, което блести бяло на слънцето, когато тя спи: „Не мога да си спомня дали някога съм изпитал по-голямо удоволствие от някоя експедиция като тази с теб. Специално от деня в гората, минавайки покрай „Блайбърлодж“ - навярно помниш, където беше дълбокото легло от мъх. Аз винаги ще помня твоето хубаво бяло тяло на тъмнозеления мъх  - (OrwellinSauthwold, RonaldBinns, с. 77).

Този спомен е пренесен след много години от писмото на влюбения Ерик в романа „1984”. „Силното младо тяло, безпомощно в съня си, пробуди у него някакво жалостиво, закрилническо чувство. Но то не беше онази напълно освободена от мисъл нежност, която изпитваше под лешника, докато пееше дроздът. Отметна гащеризоните и се вгледа в гладкия ѝ бял хълбок. .

Любовта никога не умира за Оруел, независимо от драми и раздели.  Тя ще го съпроводи до самата му смърт. И след нея. Докато има поне един читател и ценител на творчеството му.

Така че без съмнение най-важното, което малкото скучно градче е дало на бъдещия велик писател, си остават  прототипите за неговите бъдещи произведения. Това никак не е малко, нали?

Книгата „По следите на пророка“ можете да закупите тук: https://fama1publishing.com/