09.12.2019
Георги Господинов е един от най-успешните съвременни български писатели не само в България, но и в чужбина. Има множество награди, а през месец октомври романът му „Физика на тъгата“ спечели една от най-големите европейски награди за литература – „Ангелус“. На 17 ноември в препълнената зала 1 на НДК беше представен филмът на Теодор Ушев по едноименния роман, който е с най-големи шансове за „Оскар“.
За тъгата, за изкуството, за смисъла на дните и за ценностите днес говорим с Георги Господинов, който даде специално интервю за читателите на вестник БГ БЕН.
Какво е общото между физиката на тъгата и химията на радостта?
Не знам има ли общо. Интересуваше ме тъгата, нека химията на радостта напише някой друг. Макар че за радостта трябва по-скоро алхимия.
Колко време ви отне да напишете „Физика на тъгата“ и какво ви провокира да напишете тази книга?
„Физика на тъгата“ излезе точно 12 години след „Естествен роман“. Това не значи, разбира се, че съм я писал 12 години, през това време писах разкази, стихове, две пиеси, две книги, свързани с паметта за близкото минало. Но през цялото време идеята за такъв роман стоеше някъде. Самото написване ми отне две или три години. Исках да разкажа историята на поне три поколения - моето, на родителите ми и на техните родители. В някаква степен това е историята на почти целия двайсети век. Интересуваше ме темата за тъгата и емпатията, темата за паметта. Затова в романа има герой, който влиза в историите на другите през точката на тъга, затова има тайм капсули и списъци. Затова има изоставени деца и минотаври. Нашата тъга не е само българска, турска, испанска или с каквато щете националност. Тъгата е много лично, човешко състояние и това я прави в някаква степен обща и универсална. Това е и антична тъга. Писах, за да разбера самият аз. И за да разкажа няколко премълчани истории.
Трудно ли се пише за тъгата? Това ли е любимата ви дума?
За тъга се пише трудно, да. И трудно се говори за нея. Самата дума „тъга“, която аз обичам, всъщност е спъната дума. Има особена фонетика на тъгата. Изговорете я и ще усетите как опира на гърлото ви, все едно се опитвате да преглътнете нещо премълчано. Разказът за тъгата е накъсан, тревожен разказ. Затова и структурата на романа е особена, ползва модела на лабиринта. Не можеш да разкажеш тъгата като влак, който тръгва от точка А и стига до точка Б. Нашите истории не са линейни.
В литературата и киното не можеш да излъжеш, веднага си личи
Кой е най-големият успех за вас? Тази година Ви донесе много отличия, включително и емоциите от препълнената зала 1 на НДК при представяне на филма на Теодор Ушев „Физика на тъгата“. Всъщност те ли са онзи движещ механизъм?
Две седмици преди премиерата на филма романът „Физика на тъгата“ получи европейската награда „Ангелус“, която се връчва във Вроцлав, Полша. Радвах се, че българска книга за пръв път взема тази награда. Между първите, които ми писаха да ме поздравят, беше писателката Олга Токарчук, която току-що беше получила новината за Нобеловата награда. После дойде цялото това хубаво вълнение при премиерата на филма в зала 1 на НДК. Нещо се случи във въздуха след края на филма и който беше там, можеше да го усети. Това са минути, които остават наистина за цял живот, мисля, че нито Тео, нито аз ще ги забравим някога. Но когато човек пише, тези неща не са в главата му, той мисли единствено за това как да напише това или онова изречение, как да разкаже тази история по единствения възможен начин. Това движи и то е доста тежка работа, там няма място за суета.
„Физика на тъгата“ е поставен сред трите най-добри късометражни анимации на 2019-та. Специалистите казват за него: „Хипнотизиращо произведение, което ви оставя без думи. Шедьовър“. Кое е онова нещо, което грабва публиката и специалистите?
Щастлива среща на много неща. Когато човек се осмели да стигне до неща, които обикновено премълчаваме, и ги разкаже талантливо, като Тео, това се усеща. В литературата или киното не можеш да излъжеш, веднага си личи. Показателно е, че читателите на романа „Физика на тъгата“ приеха с абсолютно отворено сърце филмът и го обикнаха. Това не се случва често, когато имаш книга и филм. И тук заслугата е основно на Тео, който разказа тази история като лична. Това са нашите истории, историите на родените през 1968, преживели собствените си надежди и провали, собствените си тъги и тези на родителите си. Има една много важна фраза, с която романът и филмът започват - „Аз сме“. Тя обяснява много.
Къде е днес Минотавърът, още ли е подвластен на тъгата, или вече се усмихва?
Носим си минотаврите в себе си, където и да сме. В романа Минотавърът е онова малко момче, изоставено и затворено в мазето на баща си Минос. Митът е превърнал това дете в чудовище. Ние често превръщаме в чудовища тези, които сами сме напуснали. Ако по-често говорим с минотавъра в себе си, това, струва ми се, би смалило тъгата.
Емигрантът всъщност никога не напуска завинаги мястото, което е напуснал...
Емигрантът – по-скоро физическо или по-скоро духовно състояние?
Има едно изречение в романа, че всички ние сме емигранти от единствената родина, която имаме – тази на детството. Човек цял живот се опитва да се върне там, където си се чувствал наистина у дома, в онова време на детството. Може никога да не си напускал мястото, където си роден, и пак да се чувстваш емигрант. Това е най-болезненото състояние и, струва ми се, много от нас често го изпитват.
Днес много българи живеят далеч от родината, по различни причини. Какво бихте им казали?
Бих им казал, че знам какво е. И че не става по-лесно с годините. То е като да живееш на две места едновременно. Емигрантът всъщност никога не напуска завинаги мястото, което е напуснал. Има една кратка история в книгата „Всичките наши тела“, където става дума за това и въпросът е: а имаме ли къде да се върнем. Дали нашата носталгия не е по дом, който вече не съществува? Това е по-страшният въпрос. Ще ми се все пак да сме запазили домът за връщане. И да се върнем там един ден.
Как бихте определили света днес?
Струва ми се, че отдавна в света не се е натрупвала толкова тревожност и несигурност. Тревожен и несигурен свят, който често губи посоката, губи смисъла, губи хоризонта на бъдещето и лесно се оставя да бъде лъган.
От какво искате да избягате и има ли нещо, което „отказвате“ да видите в съвременния свят?
Отказвам да се примиря, че така лесно малките интриги и големите подмени надвиха вътре в нас. Този, който лъже, крещи, унижава другия, е взел надмощие. Вярвам, че човек трябва да се съпротивлява, дори да е на губещата страна, дори да е малцинство, дори да е останал сам.Очаквам през 2020 година събуждане и освестяване
Какво е за Вас Рождество?
Вечното завръщане към надеждата и към началото. Раждането на едно дете се е превърнало в чудо. Всяко раждане е чудо. Това е за мен скритото или нескрито послание на Рождество, което отива отвъд религията.
Всяка година изпращаме с облекчение, искаме да остане всичко лошо в нея. Какво трябва да оставим в 2019 година (в обществено-политически план) и какво да вземем в новата 2020?
През 2019 в България се случиха неща, които ще се отразят не само на следващата година. Но като говорим за политическото, ние несъзнателно се изключваме. Проблемът е, че още не сме готови като общество, като хора с ценности да се събираме в името на ценности. Това е, което би трябвало бавно да започне да се променя през 2020.
Какво очаквате от 2020 година?
Събуждане и освестяване.
Какво ще пожелаете на читателите на вестник БГ БЕН за Нова година, които са далеч от България, в една доста „неясна“ Великобритания?
Светът е доста неясно място като цяло, а Великобритания е едно от най-неясните. В такива моменти мога да пожелая прости неща – връщане към ценности като съчувствие, солидарност с другия, повече разговори помежду ни, истински, не виртуални срещи, четене на книги и гледане на изложби, съпротива срещу всеки опит за унижение на другия, показване на любовта към децата. Това е всичко.
