Детето в нас и пътят към себе си
Докторът по педагогическа и възрастова психология Мирена Колева Василева живее от 2016 година в Лондон, където работи като консултант-психотерапевт. Тя е член на Асоциацията на психолозите във Великобритания. Завършила е ВСУ „Черноризец Храбър“ във Варна. Защитила е докторска титла на тема „Семейна среда и преживяване на стрес в юношеска възраст“ с 6 научноприложни приноса към Българската академия на науките.
Доктор Мирена Василева е с професионален изследователски и практически опит. Работи в когнитивно-поведенческата психотерапия с деца в ранна и юношеска възраст, а също и със специални нужди и възрастни. Има професионален опит в адвокатски агенции, където се е занимавала с пациенти, претърпели инциденти. С доклади е участвала в множество конференции, научни конгреси. Има редица интервюта в областта на психологията и публикации на тема „Взаимоотношенията във връзката „родител-дете и партньорски взаимоотношения“.
В рубриката „Училище по психология“ доктор Мирена Василева представя една много важна тема, свързана с формиране на детските ни вярвания от родителите и дългият път към себе си.
Живеем в свят, изпълнен с външни очаквания, страхове и вярвания, които често не са наши. От най-ранно детство сме приели „истини“, които с времето ни отдалечават от това кои наистина сме. Този текст е покана да се върнеш към себе си - към вътрешната тишина, към неподправената си природа, към Истината. Защото истинската свобода не е бягство от реалността, а пробуждане за нея.
Всички сме в една лодка - просто с различни весла
Всички живеем в човешки тела - те са транспортните ни средства в този свят. Изградени сме от плът, кръв и кости, имаме сърце, мозък и дробове. Разликата е във „веслата“ - т.е. инструментите, които използваме, за да се движим. Различни са и водните басейни - средата, в която живеем.
За всеки човек винаги съществуват две реалности - външна и вътрешна. Външната реалност се преживява през призмата на вътрешната, която е оформена от миналия ни опит и от непрекъснатата склонност да тълкуваме настоящето през очите на миналото. Двете реалности са в постоянно взаимодействие. Начинът, по който виждаме света, е функция на начина, по който са ни учили да го виждаме.
Първите уроци - как изгубихме себе си
Още от детството сме учени да вярваме в определени неща. Поведението ни често не е израз на истинската ни същност, а защитна маска, зад която стои изплашеното вътрешно дете. То режисира представлението „Страхувам се, че ще се проваля... Няма да се справя... Ще се изложа...Пътят ще е твърде труден“. Например, казано ни е да се вписваме в тълпата и да се държим като всички други. Учили са ни да се съобразяваме с мнението на хората - „какво ще кажат другите“. Научили са ни, че хората, които са различни, няма да бъдат приети, и че конформизмът води до успех. Научили са ни да не споделяме своята истина и да не показваме много любовта си, за да не ни измамят. Учили са ни, че вещите и външната сила ще ни донесат трайно щастие.
Кой ни е научил да вярваме в тези неща? Родителите. Учителите. Религиозните фигури. Приятелите. Телевизията и медиите.
Да размислим - това, на което са ни научили, истина ли е, или не е истина? В света се случват много повече неща, отколкото съзнават повечето хора. Или нека да се изразя по-добре: Ти, този, който четеш това, читателю, не си това, което сега мислиш, че си! Ти имаш много по-голяма вътрешна сила и потенциал, отколкото можеш да си представиш и в най-смелите си мечти. А голяма част от онова, на което са те научили да вярваш за този наш голям и красив свят, е абсолютно невярно.
Щастието е наше рождено право
Програмирани сме да направим с живота си необикновени неща и да дадем изключителни дарове на света. Всеки притежава способността за величие - не за слава, а за величие. Но ние изневеряваме на себе си, играем на дребно и плахо с живота си. Възприемаме система от вярвания, на която околните ни учат да подчиним живота си. Тя гласи: „Не се осмелявай, не мечтай, недей да блестиш прекалено много, защото ще изпъкнеш и ще се провалиш!“. Това е етапът, при който живееш неосъзнаван живот - заспал си на волана, така да се каже. Този етап е известен като „живот в лъжа“, защото хората на тази стартова площадка в личната си еволюция са оплетени в лъжи относно начина, по който функционира светът и съществуването им в него. В никакъв случай не осъждам онези, които прекарват целия си живот на този етап. Коя съм аз, за да съдя друг човек! Просто уточнявам факта, че онези от нас, които живеят в този етап от живота си, нямат връзка с истината. Да не разбираш тези истини, означава да живееш в лъжа. Да не съзнаваш какъв е смисълът на живота и защо сме на този свят, означава да си оплетен в изкривени представи.
И колкото и да е тъжно, такъв е случаят с повечето хора на планетата. Състезаваме се помежду си. Не се подкрепяме един друг. Трупаме и алчно желаем неща, защото живеем в страх. Защото се страхуваме, че ще загубим, ако някой друг спечели. Страхуваме се, че ако истински помогнем на друг човек, по някакъв начин ще загубим нещо, а и не виждаме истината зад тази лъжа, която е, че колкото повече помагаш на другите, толкова повече изобилие ще потече в твоя живот.
А откъде започва всичко това и защо човек си го причинява?
Защото не знаем друго. Всичко започва от ранното ни детство. Като малки деца очакваме от родителите си да ни научат как действа светът. Жадуваме за тяхната любов. И затова правим каквото е необходимо, за да станем като тях с надеждата, че ако мислим, чувстваме и действаме като тях, те ще ни обожават. За нещастие, като постъпваме така, забравяме истинския Аз... Ние се раждаме съвършени - безстрашни, безкрайно мъдри, с неограничен потенциал, в състояние на чиста любов. И в страха си, че няма да се впишем в тълпата, започваме да забравяме истинската си природа и възприемаме вярванията, ценностите и поведението на света около нас. Но погледни колко омраза има около нас! Светът е загубил пътя и се намира в най-окаяното състояние, в което някога е бил. Изисква се много сила, за да напуснеш тълпата и да останеш верен на истинската си природа. Но именно в това се състои лидерството - да напуснеш тълпата и да бъдеш верен на истинския си Аз.
Задължението на всяко човешко същество е не да се самоусъвършенства, а да си спомни истинската си същност. Не забравяй, виждаме света не такъв, какъвто е, а такъв, каквито сме ние! Виждаме света през филтъра на личното си възприятие, а то съчетава всички вярвания, страхове, представи и ценности, които сме възприели от родителите си, от първите си учители и от света като цяло в старанието си да се впишем в тълпата и да бъдем обичани. Ние ежедневно сеем, прекопаваме, поливаме и торим нашите мисли от миналото.
Какво е обич и как да обичаме
Ние обичаме така, както нас са ни обичали. Тоест, каквото са посели нашите родители в ума ни, това оформя представите ни за себе си и за света. Това поливаме, торим, прекопаваме и в крайна сметка, жънем плодовете, които са посети в нашите мисли и вярвания от нашите родители.
В заключение - всички ние сме свързани на едно невидимо ниво, всички ние сме себеподобни и принадлежим към едно и също семейство - човешката природа. Илюзия е, че сме разделени. Нищо ваше не е чуждо на мен и нищо мое не е чуждо на вас като емоции, чувства, страхове и преживявания. Ние сме скроени от една и съща материя. И когато нараним друг човек, нараняваме и себе си. Това е една от фундаменталните истини за природата и все пак заради ограниченото ниво на възприятие, с което разполагаме на този етап, повечето хора не могат да я видят. Затова живеем в лъжа.
Сблъсъкът идва от най-големия учител в живота ни - лично преживения опит. Всеки един от нас има личен, неповторим и уникален опит. Сблъсък възниква, когато споделяме нашия преживян опит (любов, страх, обида, прошка, вина, възпитание и много други), защото не умеем да приемаме различния опит. Когато споделяме своя опит, това не означава, че налагаме мнение. Това означава да приемаме реалността като истина и да не настояваме тя да бъде променена. Приемането на другите означава да признаем, че те имат свои собствени мнения, емоции и принципи, без да ги критикуваме или да се опитваме да ги променим. Това не означава непременно съгласие или одобрение, а по-скоро желание да видите ситуацията от тяхната гледна точка и да приемете тяхната реалност.
Искам да кажа на всеки един читател: Няма значение какво е вашето физическо и психично състояние, какво чувствате и какво мислите, всичко това може да се промени, да се трансформира. Защото истинското ти Аз, с което си изгубил връзка, все още е достъпно за теб. Погледни навътре в себе си по различен начин! Не се самоосъждай за неща от миналото, които не са се случили добре! Попитай се: Какво ме накара да го направя? Събуди любопитството към себе си със съчувствие! Защото всички сме родени обичани и обичащи. Но нещо се е случило. А завръщането към това състояние е поправимо, защото умът е нещо, върху което можем да работим - ние сме градинарите на нашия ум. Ако осъзнаем това, ще изпитаме облекчение. Надявам се този разговор с читателя да помогне на хората да поемат по този път и да продължат по него. Можете да възприемете себе си като жертви, да обвинявате света около вас и да се опитвате да го промените, за да не ви нараняват. Или можете да поемете нещата в свои ръце. Смелостта и изкуството да живеем правилно са в това да се върнем към нашата истинска природа, защото сме отчуждени, първо, от себе си, после - от другите, и от природата. И това е истинското решение - да преоткрием себе си!
С ОБИЧ, МИРЕНА
Ако имате въпроси, които ви вълнуват, можете да ги задавате на e-mail: mirenaavasileva@gmail.com. Доктор Василева ще даде изчерпателни отговори в следващите издания на рубриката „Училище по психология“.
